В живота на всеки един от нас идва момент на пределно предизвикателство - момент, в който се проверяват всички ресурси, с които разполагаме. В психологията наричаме такива моменти гранични ситуации. Ситуации, в които вярата ни, ценностната ни система, стратегиите ни за справяне и дори способността ни да оцеляваме са доведени до краен предел. А, понякога и отвъд.

Моята лична история не прави изключение. Преди няколко години поредица от “нещастия” ме лишиха от притежанията, с които се идентифицирах и зад които упорито се криех, за да не поема по трудния път на житейската ми мисия.

Когато дълго бягаш от истинското си призвание, когато се криеш зад оправдания, за да не поемеш отговорност за изборите, които те отдалечават от него, тогава животът те сритва здраво. На пръв поглед, изглежда като да си жертва на обстоятелствата и вероятно би било точно така, ако избереш да си в ролята на жертва. Но ако се вгледаш по-дълбоко, разбираш, че животът не се случва на теб, а заради теб!

Изпитанията и трудностите ни пробуждат. Когато живеем в зоната си на комфорт, съзнанието ни е застинало в една точка и не помръдва от там. Човек трябва да бъде разтърсен, за да се събуди. В кризата и страховете ни се крие нашият истински ресурс за пълноценен живот. Когато те застигне нещастие, оставаш сам, няма за какво друго да се хванеш, затова от неизбежност посягаш към вътрешните си сили - търсиш себе си, осланяш се на онази съкровена част от теб, която е неподвластна на промените. Интересното е, че именно в такъв момент, съзнанието ти се разширява. Виждаш голямата картина. Изведнъж знаеш отговорите на всичко. Няма колебания. Няма нюанси. Сигурна съм, че всеки пази спомен за такъв момент от живота си - след тежка раздяла, загуба на любим човек, тежка диагноза, инцидент, фалит, природен катаклизъм.

Най-ценното в такъв момент е, че някак си се уморяваш да се самозалъгваш и да се правиш, че си щастлив - с избора си на партньор, който не би те наранил, но не би те и ощастливил; с работа, която не те вдъхновява и окрилява, но пък плаща сметките; с приятели, които нямат идея за горчилката, която криеш зад уморената си усмивка, защото така е по-безопасно, но пък цената за това са дълги, протяжни часове от живота ти, в които ти не просто не се обогатяваш и не растеш, а регресираш до тъжен и жалък човек, който сплетничи и се втренчва в чуждите животи. Само помисли: плащаш с най-ценния си и НЕВЪЗОБНОВЯЕМ ресурс - твоето безценно и преброено време! Часове, в които можеш да си на крилете на щастието - да твориш, да сбъдваш себе си, да пътешестваш, да създаваш живот, да съзерцаваш или просто да се къпеш в чистата радост на споделеността, която обогатява, облагородява и одухотворява. Защото всичко, което не се развива, упада и в крайна сметка умира. Няма среден път - или растеш или умираш по малко всеки ден.

До преди моята гранична ситуация, животът ми не течеше линейно, а се въртеше шеметно в един омагьосан кръг. Като спирала с цилиндрична форма - ту се спуска въртеливо надолу и “аха” да изтече през дъното на фунията, ту се завихря и стремглаво поема нагоре към немечтани висоти. В интерес на истината, имах пълното съзнание за турбулентните сили, на които беше подвластен живота ми.

Нещо повече, ще е справедливо да призная, че така ми харесваше. Нуждата ми от емоции, динамика, изненада, интензивност на преживяванията, моменти, в които да се усещам жива с всяка клетка на тялото си, послужи за стабилно алиби за бягството ми от отговорност към собствения ми живот.

Обслужвах външно наложения ми стандарт понякога със сетни сили и не намирах воля да го пусна, защото само от него черпих уверение, че не съм проспала последните петнадесет години от живота си. Допуснах някакви вещи да ме контролират, тъй като неусетно се бяха превърнали в атрибути на личността ми - част от тази, която мислих, че съм.

В чисто житейски план отлагах сериозните неща с идеята, че и без това в един момент нищо друго няма да ми остане, освен да бъда сериозна. Сега, след n-брой завършени академии за личностно развитие, коучинг обучения и най-вече след магистратурата ми по психология, си давам сметка за механизмите, травмите и несъзнаваните процеси, които са работили на заден план и в крайна сметка, са направили решенията вместо мен. Което, разбира се, не ме освобождава от отговорност. Напротив, изпълва ме с благодарност за тази опитност. Както веднъж каза мой професор в университета: посягаме към психологията, за да не влезем в психиатрия. Има резон!

По един или друг начин, винаги съм мислила, че моето бъдеще принадлежи на дипломацията. Това завърших, за това мечтаех, в това горях, докато го изучавах. Привличаше ме възможността някой ден да съм в позицията на човек, който създава света, в който иска да живее, отстоява принципи, бори се с нещастието, несправедливостта и неравенствата. Нещо повече, вярвах, че уменията, знанията и качествата ми ще послужат за нещо много по-голямо от мен и моя живот. Това усещах и мислих като мое призвание. Но, срещнах друго. На всеки вход към мечтаната кариера стоеше изискване за принципен компромис с ценностите и на практика със самата мен. Обърнах им гръб. Дори не погледнах назад. Без сантименти.

През цялото това време, аз имах два отработени модела за бягство от разочароващата действителност - писането и четенето. Винаги съм обичала философията и психологията. А, писането - то беше императив! Будех се през нощта и докато не излеех завладялата ме идея на белия лист, не можех да заспя. Мира не ми даваше. Изгаряше ме отвътре. После, желанието ми да бъда отговорен и зрял човек ме отдалечи от писането. Да не пиша беше моят бунт. Заключих творческата си стихия дълбоко вътре в мен - на сигурно и защитено място. Изгорих най-съкровените си писания. Вярвах, че това е цената да се вписваш, да бъдеш приет, да оправдаеш очакванията. Не знаех, че така се обричам пак на моето призвание, но по трудния път. Както вече споменах, всичко се въртеше в кръг.

Когато Вселената ти показва пътя през талантите, с които се раждаш, а ти отказваш да ги следваш, не живееш като себе си. Рано или късно, се уморяваш от зейналата празнина в душата си и започваш да се връщаш назад. Но на мястото на заключените съкровища, те очаква НИЩО! Блокаж! И започваш с малки стъпки, като дете. Няма да забравя, когато в академията по коучинг дойде моя ред да кажа какво ме е довело там. Отговорих: “Аз така или иначе го правя за всичките си приятели, но Бога ми, не знам изобщо в какво ги въвличам!” След това всичко е история. Отдадох се на процеса с цялата си душа и сърце и колкото повече отговори откривах, толкова повече въпроси имах. Търсих ги през всички методи, които изучавах - семейни констелации, НЛП, коучинг стратегии, но най-разкошните съкровищници се откриха за мен по време на магистратурата ми по психология.

Тогава се роди и идеята ми да създам собствено предаване, което да даде липсващата платформа за изява на тези изключителни специалисти, на тези мъдри учители, които заради непопулярния си и скромен начин на живот, остават неизвестни извън академичните среди. А, има толкова уроци, които могат да подарят на обществото, спестявайки болката от наученото през опитността. Ние, съвременниците на дигиталната революция, станахме жестоки към традиционното наследство на знанието. Обърнахме му гръб, заклеймихме го като непотребно, тромаво и остаряло. Колко жалко! Колко живота биха били качествено по-добри, ако не беше така!

Затова и преломният момент за мен дойде, когато видях, че онази промяна, която още от дете мечтаех да случа в моята страна, а защо не и в света, е възможна през психологията и коучинга. Не че съм се отказала от дипломацията - знам, че и това ще дойде някой ден. Но за да не е дошло, имам да свърша друго по пътя си. Мога да докосвам съдби и да помагам, да давам всичкото, което знам, чувствам и на което съм способна, само за да разбера, че е неизчерпаемо.

Няма по-голямо удовлетворение от това да живееш като себе си и да даваш на света това, което само ти можеш да дадеш. Казват му висше призвание, живот с висш смисъл. За мен е Любов в най-чиста форма. И вече не го правя, защото очаквам това да ми донесе удовлетворение, а защото не мога да НЕ го правя. Както навремето беше с писането…

Аз приех тази гранична ситуация като наистина гранична. И като последен шанс да спра спиралата и да дам устойчивост на света си. Противно на очакванията (дори и на моите собствени), продължих както с коучинг академията, така и с магистратурата по психология, продължих да консултирам и разбрах, че ние хората сме така устроени, че сме готови да правим много повече за другите, отколкото за себе си. И това дава криле. Реших, че няма връщане назад. Спрях да се крия зад оправданията си. Преодолях страха си от критика, преборих мъчителния си перфекционизъм и създадох това, за което съм се родила, за да създам. Създадох La Maison du Succès. Мястото, което ще помогне на други като мен да открият призванието си, да се осмелят да го последват, да се чувстват подкрепени в този животопроменящ процес и да сбъднат най-смелите си мечти.

Защото кога, ако не сега и кой, ако не ти?

Каква е твоята история? Коя е твоята гранична ситуация? В какъв човек те превърна? Помниш ли кои са копнежите на душата ти? Какво правиш, за да ги осъществиш? Живееш ли като този, който си призван да си? И ако не, преживяваш ли агонията от неразказаната си история?